Откакто преди почти две години прочетох в книгата на Мария Монтесори „Лекции от Лондон, 1946 г.“, главата посветена на разходката с малкото дете, започнах да наблюдавам как децата и възрастните се разхождат заедно.

В своята лекция Мария Монтесори насочва вниманието към начина, по който малкото дете осъществява или би искало да осъществи своята разходка – а именно бавно и спокойно да върви, да се спира и да разглежда различни обекти, които му правят впечатление, да им посвещава колкото време счита за нужно, да тръгва, да спира, да сяда, да се затичва и така колкото време е нужно. Тези дейности отговарят на определени потребности в развитието на детето – двигателна активност, усилена психическа дейност, която протича, докато детето изследва и наблюдава околната среда, докато взаимодейства с нея. Неговите занимания по време на разходката може би изглеждат нелогични за неразбиращия възрастен, но всъщност имат дълбок смисъл и са жизненоважни за растящото дете. То забелязва детайли, които убягват на възрастния, прави мисловни връзки, които никога не биха ни хрумнали и така изгражда личността си, познанията си за света и уменията си да бъде част от него.

Също така в тази лекция Мария Монтесори описва и до какви конфликти води неразбирането на тези потребности от възрастния – той често прави забележки на детето, иска от него да побърза, да не се спира, да вървят натам накъдето възрастният иска и прочие. Докато възрастният опитва да задоволи своите потребности за разходка, нервирайки се от детското поведение, то детето не успява да извърши важните за развитието си дейности.

Да, с интерес наблюдавам как възрастни и деца се разхождат. В повечето случаи наистина родителите постоянно подканят децата да побързат и дори прибягват до заплахата, че ще оставят децата, която в повечето случаи мотивира детето да се подчини, защото активира страха му от изоставяне. Вие бихте ли искали с помощта на страха да управлявате поведението на децата си?

Други пък не дават на децата да се движат и действат свободно. На разходка са, но не може да се ходи там или не бива да се пипа онова. Желанията на децата изразяват тяхна потребност – опитайте да я уловите и ако наистина сте против дадено действие, опитайте се да го замените с негова алтернатива, която ще позволи на детето да се изяви в същата посока.

Един мит за децата е, че не могат да вървят пеша на дълги разстояния. Могат. Но когато им отнемете заниманията по пътя, радостта от откривателството и просто ги карате да ходят в някаква ваша посока за изпълнението на вашата цел, то тогава те губят стимула си. На вас ще ви се ходи ли след някой, който постоянно ви назидава, юрка и то без да имате никакъв интерес от това ходене?!

Разходките с децата могат да се превърнат в ценно време и за двете страни. А вие кога последно сте наблюдавали листенцата, венчелистчетата и стъблото на някое цвете или сте проследявали пътя на мравката и сложните препятствия, с които се справя? Когато се разхождате обръщате ли внимание на пейзажа, на детайлите, на формите на облаците, на линиите на релефа? Забелязвали ли сте кое дърво с какви цветове цъфти и как постепенно се разлистват листата му? Разходката с децата ви може да ви помогне да се концентрирате във връзката с природата, така разходката ви наистина да е пълноценна, зареждаща и свободна от грижи и ежедневни теми. Спирайте се с децата и докато те наблюдават или правят нещо, то и вие правете вашите наблюдения. Толкова малко знаем за природата и това би могло да се промени при желание от наша страна.

Миналата седмица един татко вървеше с момиченцето си (около 3-4 годишно) и последва диалога:

  - Тате, как се казва това цвете?

  - Не знам.

  - А онова бялото как се казва?

  - И него не го знам.

И така разговорът приключи, а ходенето продължи. Разбира се, не можем да знаем всичко, но можем да проверим и да се учим заедно, можем да наблюдаваме и обсъждаме. Вземам този пример като повод да посоча как общуването с децата ни и природата може да бъде свързано, задълбочено, смислено. Какво щеше стане, ако този татко и детето бяха се спрели, за да разгледат отблизо цветята, да ги помиришат, да си поговорят за тях?

Да погледнем в перспектива и да си представим как подобно задълбочено общуване с природата и възрастния и свободното осъществяване на развиващи дейности биха се отразили на бъдещето на сегашното малко дете. Ще се задълбочи ли неговият интерес към света на природата, ще осъзнае ли себе си като неразривна част от природата, ще бъде ли един буден, умен и чувствителен подрастващ?! Същото се отнася и за нас – ще станем ли по-спокойни, наблюдателни и емпатични, ако се свързваме с нуждите на децата си и усвояваме природните закони?! Можем да сме убедени в това или най-малкото да опитаме и да видим резултатите.

И ако вече сте сигурни в ефекта от подобни занимания с децата си, в Градините на Ботаника Лайф бихте могли да се разходите, да наблюдавате, да се включите в градинарската работа, да откъснете и опитате пресен зеленчук или плод и да се порадвате на растенията, земята и слънцето.

Автор: Емилия Илиева

Източник: Лекция 18: Образование към независимост. - В: Монтесори, Мария. Лекции от Лондон 1946 г., Издателство Асеневци, с. 174 – 182